Има ли смисъл, когато няма значение 3

Ето ме пак тук..все същата..сякаш не са минали години, а само няколко мига..До преди няколко часа бях сигурна, че този път ще пропусна равносметките, връщането назад, спомените, съжаленията, усмивките….всички онези вече толкова банални и изтъркани символи съпътстващи всеки 22 април…НО УВИ…нищо не мога да си спестя…по-лошото е, че ми е трудно да го споделя дори в тези редове..Има толкова много неща, който имам  нужда да изкрещя…но крещя само в мислите си, а тях никой не може да чуе…Дори аз се опитвам да не слушам…но там вътре в мен някой крещи:

МЕЧТИ..СПОМЕН..МИНАЛО..БЯГАНЕ..ЖИВОТ..ПОЖАР..ТЪРСЕНЕ ..СЪДБА..ВЯРА..ТЪМНИНА..СЪРЦА..ЛАБИРИНТ..ПЪТУВАНЕ.. КРЪГОВРАТ..ОТРАЖЕНИЕ..БЕЗСМИСЛИЕ…ЗНАЧЕНИЕ..“НЕБЕ..МОРЕ ..МОРЕ..НЕБЕ..МЕЧТИ..ЛУНИ..ЛУНИ..МЕЧТИ..КОПНЕЖ..И..СТРАХ.. ЗАЩО..БОЛИ..ЗАЩО..БОЛИ..НАЛИ..МЕЧТИ..“

И всичко това само защото не мога да подредя мислите си..защото ще се задавя от думите, които се опитвам да преглътна..Затова ще кажа само едно нещо: ПОМНЯ!!! (помня всичко..може да са минали години, месеци, седмици или дни, но спомените не избледняват…не съм забравила нито една своя грешка..не съм забравила нито един миг на слабост) Тежко е! Не знаех, че спомените тежат толкова..или това са призраци, заключени от вътрешната страна на съзнанието ми, които дори да искам не мога да прогоня..вече няма значение..отдавна знам, че животът в спомените не е истинския…така че какъв е смисълът от това,че И Аз Помня… ?

P.I.F. – Gorim

1 ГОДИНА

12 МЕСЕЦА

52 СЕДМИЦИ

365 ДНИ

8760 ЧАСА

525600 МИНУТИ

31536000 СЕКУНДИ

Остават по-малко от шест часа до настъпването на новата 2009-та година, или поне по нашите географски ширини…имаме по-малко от шест часа да си припомним всички хубави и лоши моменти от старата година и да я изпратим с достойнство до вратата на времето, където скоро ще се появи нашата чисто нова новеничка година, като малко бебе,  гладна за надеждите ни, плачеща от страховете ни, но щастлива,  защото е така дълго чакана….цели 2008 години я чакахме…така както 2007 години чакахме предшественичката и…и когато стрелките на часовника се слеят в една точно в 00:00, тогава двете години ще се разминат, ще се поздравят и ще поемат по пътя си….едната към бъдещето, а другата към миналото….а на нас…стоящите в очакване, притихналите в тишина ни остава да си пожелаем през новата година да изпълним всичките си обещания, които до сега сме пренебрегвали и да станем малко по-добри към другите и към себе си….

По цял свят хората ще вдигат чаши с шампанско и ще благославят раждането на новата година, а тя плахо ще пристъпва…секунда след секунда, минута след минута, час след час….ден след ден…седмица след седмица….месец след месец….и ето, че тъкмо ще се настани удобно в живота ни и пак ще трябва да я сменим, защото колкото и да ни се струва… „дните се нижат бавно, но годините летят“ …. Силно искам да вярвам, че много неща ще се променят за добро през 2009-та…нали за това я чакаме толкова – на всички ни се струва, че всяка нова година е всъщност поредният шанс да започнем живота си начисто… В мига, когато шампанското чака да бъде отворено, както мечтите ни чакат да се осъществят, когато чашите чакат празни, както съзнанието ни чака да бъде напълнено с хубави спомени, когато последните секунди от 2008-ма изтичат, както изтичат последните ни сълзи на тъга и първите сълзи на радост,точно в този миг човек осъзнава най-ярко какво е загубил и спечелил от старата година и какво иска да му се случи през новата. И това трае само миг….а ни се струва цяла вечност….следва камбанен звън, пенливо вино и блясък на кристал…въртележката отново се е завъртяла… но ние помним какво сме си пожелали в онази секунда…и ще го помним през цялата година, защото то е най-съкровеното, най-желаното, най-безценното….

Остават по-малко от шест часа до настъпването на новата 2009-та година, не пропускайте вълшебния миг, защото в 00:00 стават новогодишни чудеса….

„Има ли смисъл, когато няма значение 2″

Не знам, защо започвам да пиша това, може би просто отново имам нужда да излея мислите си някъде…някъде, където ще заживеят нов живот, защото в главата ми вече им е тясно, твърде много са…може би са се трупали цяла година…Защото животът на този блог започна преди година…може би не на тази дата, но по случай нея…22-ри април…моят рожден ден…а трябваше да е най-щастливият ден в годината…и беше..почти…

Сега остава по-малко от час и като на лента преминават 365-те дни, които се търкулнаха така бързо от скъсаната броеница на годината…разпиляха се на пода и сега се опитвам да събера колкото може повече спомени, за да съм сигурна, че не трябва да съжалявам за нищо…но така или иначе няма значение…някои зрънца са безвъзвратно изгубени и броеницата никога повече няма да бъде цяла и красива…никога…има ли смисъл тогава да търся останалите…

Не, ще си ги намеря пък, и ще си ги запазя, дори и по отделно, дори и разбъркани, одраскани, счупени, това са си моите кехлибарени спомени…когато ги погледна срещу слънцето в тях блестят миговете на щастие, миговете на тъга, в 365 различни нюанса, заключени в сърцето ми завинаги…

Сега ще ми подарят нова броеница…с чисто нови 365 зрънца…неопетнени, прозрачни, чисти, лъскави и красиви, очакващи да изгрее новият ден, за да започнат да събират лъчите му в себе си и моите спомени от още една година…в тях понякога ще се отразяват същите лица, а други ще останат само там- в старата кутия на спомените, където само аз ще мога да ги намеря и позная…

Не обичам равносметките…но знам, че вече не ме е страх…от мълчанието, от очакването, от несбъднатите мечти…аз съм невидима, но съм там, като сън, като спомен, като замъглено отражение в огледалото на миналото…

Сега ще заспя, а когато се събудя ще съм забравила тази нощ, ще съм влязла в нов живот, с кехлибарена броеница в ръце, с усмивка и вяра в душата, защото всичко хубаво предстои и от мен зависи дали ще успея да го видя, и да го задържа….току виж, докато се оглеждам за нови прекрасни неща, срещна отново някое старо, отдавна изгубено….

Sabujdash se

Светът в черно и бяло

„Черно и бяло в нас се преплитат във неделим кръговрат..Черни и бели откъсват се дните от календара живот..“

За някои светът е като шахматна дъска- непрекъснато редуване на черни и бели полета, заключили в своята правилна квадратна форма спомените за черни и бели дни… А хората като шахматни фигури попадат неизбежно..и на черни..и на бели места..Но няма равновесие. Светът се люшка между двете крайности на цветовата гама и с всеки ход или се приближаваме до целта си или пък губим безвъзвратно играта със съдбата..Препускаме през времето, мечтаем за шах с пешката и единственото, което познаваме от света са черните и бели полета на дъската, по които неуверено и колебливо стъпваме..Светът в черно и бяло – яркият контраст между съдбите на хората…

За някои светът е като асфалтиран път- непрекъсната промяна на пейзажа наоколо но все същата сивота на асфалта. Път дълъг или кратък, път мокър или сух, прав или със завои, горещ или студен, гладък или пък не….Но винаги сив…и черното и бялото са там, но се сливат. А погледът не може да улови цветовете на природата..Толкова ли бързо се върти света, че всичко се превръща в сивота ? Хората също са сиви, вървят към сив хоризонт…не познават други цветове…пред тях е само сивият асфалтиран път..Светът в черно и бяло – без да можем да ги различим…

За мен светът е като дъгата- шарен, като палитрата на художника- шарен, като листата в ранна есен…като зарче, на което всяка страна е оцветена различно и не се знае кога и къде ще спре и най-вече на коя страна ще е обърнато..и всеки ден е различен. Има жълти дни на завист, сини дни на надежда…има от всичко по-малко, без черно и без бяло…И всеки ден откривам нов цвят, животът се обагря с шарките на чувствата, мислите и преживяванията ни..Светът се превръща в цветна картина на хиляди човешки съдби…някъде в цветния лабиринт виждаме и черно и бяло и сиво….Светът в черно и бяло- за да откроим по-лесно красотата на цветовете..

П.С.в опит да помогна на един значим за мен човек.

Дъждовно…

Закъснях…може би са били само пет минути, но явно достатъчни, за да остана сама с дъжда..Нищо.. не ми е за първи път..и така…вече нямам посока, а земята е мокра, асфалтът – черно огледало.. напукано огледало, засипано с есенни листа..мъртви листа…и вървя…Вървя между капките, забързана за Никъде.. където и да е това..Не мога да отлепя погледа си от земята, страх ме е да погледна лицата на хората…лица непознати, враждебни..лица на роботи със сърца…и вървя…

С всяка крачка чувствам все по- малко студа..мисля все по-трудно за дъжда..чувам все по-слабо гласовете на минувачите..виждам все по-неясно отражението си в локвите..усещам все по-болезнено натрапващия се аромат на зима…Сама с мислите си намирам спокойствие в празнотата на мокрите улици…обичам да вървя по непознати пътища – по тях не тичат спомени…вали…искам да се изгубя в хаоса на капките, за да знам причината, заради която вече не съществувам..и вървя…

Днес не исках да съм отново сама, но закъснях и останах само с дъжда…и вървях..

Не търсех нищо, броях локвите и се питах дали всъщност има някой друг освен мен сега, който се замисля за красотата на тяхната преходност….в джоба си намерих безполезно листче…направих хартиено корабче и го пуснах в една локва..локва-океан…То ще потъне, ще се стопи в бурята, ще бъде повалено от дъжда…моето хартиено корабче…с него пътува една моя мечта….да не бъда сама, когато вали….

Дъждът сънува…а аз…вървя

Накъде…?

„…Когато се затваря една врата, винаги се отваря друга…Аз предпочитам да оставям всички врати открехнати, за да влиза светлина и да не се изгубя в тъмното….“

Изпращам настоящето до вратата на миналото и се приготвям да посрещна бъдещето…а то идва като неканен гост в живота ми и понякога остава по-дълго от очакваното..Понякога миналото се завръща като стар приятел, знаещ ,че винаги може да намери място при мен…защото до сега не съм върнала никой, не съм оставила никой да чака на прага ми…не съм затворила нито една врата….

Вратите не са като страниците…рядко се връщаме към прерочетени,отдавна затворени книги…но влизаме и излизаме от една и съща врата толкова пъти….това което ще намерим от другата страна е променливо…а онова в книгите винаги е едно и също…спомняш си затворените страници всеки път с еднакво чувство…Когато седиш на прага на една врата и се чудиш дали да влезеш или да излезеш, си мислиш за всеки отделен престой от двете страни и си спомняш за всички онези емоции и преживявания ,които си изпитал…а те са винаги различи…и правиш същата грешка..влизаш- грешка…излизаш – грешка…и стоиш на прага…и си спомняш…четеш и препрочиташ книги, затваряш страници, прелистваш, забравяш…и винаги имаш избор…да влезеш или да излезеш…да се огледаш, да избереш друга врата…от която струи по-силна светлина..

И днес…отново питам…Накъде.. ?

Нима не мога да намеря това,което търся сред всичките тези възможности…лабиринт от коридори…без изход…само врати…а зад тях…съдби…

Be Happy..

…седиш си в тъмния ъгъл…там на скрито…на спокойно..само там никой не те закача, не те забелязва…Можеш да се наслаждаваш на самотата си..на болката..на така приятно горчивата депресия…Чувстваш се толкова невидим нали…толкова прозрачен, та чак и сам си вярваш,че си се превърнал просто в част от пейзажа…и продължаваш да си стоиш там…потънал в песимистични мисли…философски размисли…и други подобни емоционално мазохистични издевателства над себе си…и това може да продължи с часове..Дни..МЕСеци..ГОДИНИ…плашещо нали…но ти май си се примирил…свикнал си с ролята на вечно мразения от съдбата…затворил си очите си за истинските неща…сърцето ти е заключено за радостите и удоволствията….а колко малко му трябва на човек да е щастлив….ако само разрешиш достъпа на ендорфин до мозъка си…..
Забравих всички причини да страдам…поне за няколко часа..успях само благодарение на самовнушението..хм мда..помага…направо върши чудеса…Ето сега…усещам се силна и свободна…чувствам, че мога да контролирам съдбата…ще е само докато се събудя утре сутринта…но какво от това…важното е, че сега вярвам , че не си заслужава да съм нещастна…странно..преливам от оптимизъм…непознато но приятно усещане…Завладяваща…Изпепеляваща…ето такава съм сега…и определено ми харесва повече отколкото когато и аз бях в онзи ъгъл, където не се случва нищо и единственото разнообразие са сълзите..но и те доскучават…така че…Изводът : Be happy независимо какво се случва…

 

Това, което не ни убива ни прави по-силни…сега съм силна..сега съм далеч..недостижима..изпепеляваща..завладяваща…

Петък..13ти..

…за трети път…хм дали е за щастие…

Петъците са веселяци…все са на опашката на седмицата, защото обичат да са близо до Събота и Неделя..но те пък двете са твърде мързеливи и поспаливи, за да го забележат. Но Петъците са щастливци…знаят че са чакани, желани, дори жадувани…и това ги прави малко горделиви….но нищо…въпреки всичко те си остават любимците на всички..Хората живеят, за да дойде Петък..а той винаги идва шарен и неописуемо щастлив…идва за да дари малко радост и цвят в сивото ежедневие, останало единствен спомен от близнаците Понеделник , Вторник, Сряда и Четвъртък… Те всички са толкова отегчително еднакви…безцветни..монотонни…с наднормено тегло и се движат бааавно..бааавно…направо едвам се влачат един след друг… Вярно..има хора, които ги обичат..но и те са сиви като тях…приели са същата безличност и са толкова скучни, та дори Петъкът не ги забелязва…

И така…изминали за 305 дни от годината по новото летоброене…43 пъти Петък е идвал, за да донесе на хората позволението за почивка…43 пъти той е преминавал през домовете на хората, оставяйки спомени или пък точно обратното…тогава се случва всичко интересно… 43 Петъка са изживяли своя 24-часов щастлив живот….

НО…не…не всички са били щастливи в този кратък ден…3 пъти Петък е идвал с нежелание при хората, със страх и огорчение от съдбата..Днес е третият…днес Петък не е щастлив… той е самотен…върви през 17тия си час и се извинява на всеки, на когото му се е случило нещо лошо…Петък 13ти живее със мисълта, че е обречен на лош късмет….В семейството на Петъците се смята, че 13-тия винаги е прокълнат…Затова хората не му се радват..плашат се..не могат да му се насладят..правят го наистина нещастен…

А Петък 13ти иска да е също толкова весел като братята си…от сърце желае да зарадва хората..да знае, че е чакан и желан колкото останалите 40 Петъци…Единствената надежда са му тези, които виждат през тъмните си черногледо-песимистични очила цветовете му..защото 13-тите Петъци също са шарени…

Да…единствено хората, които могат да победят суеверията, предразсъдъците и всички онези глупави страхове, от които няма полза могат да се насладят на Петъка истински…Могат да накарат Петък 13ти да се почувства щастлив…Заради тези хора той продължава да върви с гордо вдигната глава въпреки, че е сам..въпреки, че понякога се усеща нежелан там, откъдето минава…

Е…сега след като знаеш какво всъщност се случва днес, ще дойдеш ли с мен да се позабавляваме…да изживеем един шарен Петък 13-ти.. Да го догоним заедно..а…виж…близо е още…имаме време да му се порадваме…имаме време да му покажем, че не вярваме в лошия късмет…Хайде..Петък 13ти идва толкова рядко…нека да го направим щастлив….

Слънцето е разтопено злато…изгаря погледа на всеки изкушил се да го погледне…Топлината се разлива по тялото ми..парещи тръпки.. Седя сама в празната стая..мирише на прясна боя и стерилно бяло..Стискам ръцете си..Ръбесто пластмасово усещане…впива се в кожата ми, реже плътта ми…ЗАРОВЕ..три най-обикновени зара…а хората ги наричат „заровете на съдбата“…по един за миналото, настоящето и бъдещето ми..Животът ми се обезсмисли до игра на зарове..Но залогът е твърде висок…не мога да се откажа сега… Тежки са..като олово..Трябва поне още веднъж да ги хвърля..обожавам да гледам как шеметно се въртят по гладкия под…да се моля на печеливша комбинация..Обичам страха от загубата..напомня ми ,че все още съм жива, че играта продължава…

 

 

Но срещу кого играя..кого се опитвам да победя? Нима ще спечеля нещо наистина..не..това е просто съдбата на всеки един от нас…безсмислени са опити да управляваме заровете..ние сме техни роби…Чувствам как всяка мозъчна клетка се опитва да избяга от затвора на черепната ми кутия…мислите ми играят на гоненица за да объркат Времето и да го забавят..трябва да спечеля още минута за да се концентрирам в следващото хвърляне на Заровете…Всеки следващ ход може да е решаващ, може да предначертае пътя ми наново..

 

Затова сега стискам ръце..затова заровете ще оставят белезите си и по моите длани…и моята кръв ще наруши бялата хармония на моя затвор…Само един въпрос остана неподвижен в мен…чакащ, стаен в един ъгъл на съзнанието ми..Колко време още ще имам силата да играя сама тази игра…? Поемам си въздух…и ето…заровете отново се завъртяха във вихрен танц със себе си..Те ще изберат посоката ми……….към теб ?

 

„Любовта е силна като смъртта…

..големи води не могат да угасят любовтa..нито реките могат я потопи..“

Нима има човек, който никога не е обичал..Нима има човек, който никога не е умрял ?Любовта те застига също толкова неизбежно както смъртта. Връхлита те със същата сила, притежава същата власт..кара сърцето ти да бие бързо и бавно в един и същи момент…

Какво е любовта..къде се крие нейната сила..? Лунна светлина върху повърхността на езерото от мечти..? Когато те обсеби любовта, си обречен да и се отдадеш изцяло..както се отдаваш на смъртта, когато наближи моментът да затвориш очи, заспивайки последния си сън, от който няма да се събудиш..Любовта и смъртта те даряват с криле..политаш с тях и се пренасяш в друг свят..усещаш свободата…

Какво е смъртта..едно изпитание, една мъка, една болка ? Промъква се тайно в тялото ти, не можеш да се бориш..Да си в плен на смъртта е също като да си в плен на любовта…Боли..иска ти се да знаеш, че ще продължиш да живееш..а понякога искаш просто да умреш по-бързо…няма спасение..Когато любовта ти проговори, и вярваш , макар че руши мечтите ти..Смъртта е мълчалива, тя постига всичко с погледа си..Човек обича и умира едновременно..защото обича и умира истински само веднъж..

Любовта е необятна като смъртта. Смъртта е необяснима като любовта. Заедно са началото и краят на всеки живот. Спират дъха ти, карат сърцето ти да замре..Любовта има изпепеляващата сила на смъртта, но дори е по-силна от нея, защото смъртта не ни прави по-добри, по-истински. Смъртта не може да разпали онзи огън в душата, както когато любовта прониква в нея..Този огън те кара да дишаш дълбоко и сърцето ти да бие силно, кара те да чувстваш, че живееш..Смъртта е просто вратата, която се хлопва зад гърба ти и не се отваря никога повече…Но дори тя е безсилна пред истинската, чистата, искрена любов..онази, която всеки един носи в сърцето си и която ни кара да забравим мъката..да превъзмогнем трудностите в нейно име..защото Любовта е по-силна от смъртта и от страха от смъртта…

П.С.г-жа В.Налбантова и Деси Илиева ме вдъхновиха,

а един огнен ангел дари думите със смисъл...