The End Of The Summer

С бързината на примигване с очи, то си отива.. Неусетно като потрепване на пеперудени крилца лятото ни напуска. Юнското утро, юлското пладне, августовските нощи…изплъзнаха се като морски пясък от шепа на дете…

Оставам да  мечтая за вино от глухарчета и вятър в косите до другото лято, когато тревата отново ще ми предложи постеля,  небето ще се усмихва загадъчно синьо, а слънцето ще изтрие всичките ми тревоги с топлината си…..

Love story

Земята заспа променена- чиста, бяла, невинна. С новата си премяна бе прикрила старите си грехове, бе притиснала раните си, бе скрила белезите. Земята сънуваше тази нощ своя сватбен ден и чакаше своя любим…усмихваше се в съня си и беше щастлива..

На сутринта се събуди все така тръпнеща, нежна и свенлива като девица, готова да го посрещне. А той не се сдържа, спусна се с безброй ръце към нея и я обгърна цялата…Любовта им беше страстна. Всяко негово докосване я изгаряше, a от  красивата и бяла дреха останаха само кални дрипи…

И Земята застана засрамена пред Слънцето- такава каквато беше в действителност, такава каквато я обичаше той…

Защото Слънцето се влюби  в Земята от първ поглед  и обожаваше всяка част от нея, всеки нейн недостатък беше още една причина да я обича по-силно…намираше я за  по-красива без снежнобялата сватбена премяна, сега – когато беше себе си, когато беше истинска..

А тя така и не го разбра…

Lost in the fog

„Time takes it all, whether you want it to or not. Time takes it all, time bears it away.. and in the end.. there is only darkness. Sometimes we find others in that darkness, and sometime we lose them there again.“ – Stephen King

Тази нощ над града се спусна мъгла- гъста, непрогледна и лепкава..злокобно обви в прегръдката си сградите, дърветата, всичко…настани се удобно в сърцата на хората и притъпи сетивата им…парализира чувствата и обезвреди мислите…Някъде из самотните улици бродеха два силуета, блуждаеха две тъжни души, лутаха се и търсеха път един към друг две сенки поели по грешна посока……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………. ……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………….

Мина време, а те се отдалечаваха все повече…лабиринтът на града ги бе примамил в клопката си и се бе съюзил с мъглата. Тя задуши и последната надежда, стисна здраво за гърлата клетниците и им отне способността да изричат името на другия…И замълчаха завинаги, тишината ги обгърна и удави спомените им….Времето изтри стъпките им, нямаше път назад, изгубиха завинаги следата един към друг…

Така свършва тази история, а след нея ще започне друга…ще я  разкажа след като се вдигне мъглата…

Once in a Blue Moon

Днес инстинктите ми се пробудиха за нещо отдавна забравено, но съдбоносно. Спомних си за Лунните ритуали, за Есбатите, за тези специални дни, когато се честват пълнолунията и новолунията.

Тази нощ ще е необикновена не само защото дойде краят на първото десетилетие от 21 век, но защото отново е пълнолуние, защото е нощта на Синята луна.

„Енергията на на пълнолунието се използва за прогонване на нежеланите влияния в живота Ви, за защитна магия и за гадаене. Пълнолунието е подходящо още за планиране, освобождаване и работа в посока назад във времето.“

Сега усещам, че всичко си идва на мястото. Синята луна е тогава, когато пълнолунието се появява за втори път в един и същи календарен месец и от 20 години не се е съчетавала с последния ден на годината. Синята луна е Луната на целите. Това е моментът да си поставим дългосрочни цели и да направим обзор на постиженията и неуспехите през изтеклия период.

Ето как нещата се подреждат, ето как когато в 21:13:54 ч. луната е на небосклона завършена и цяла, ще погледна към нея  и  ще знам, че една година си отива както всички преди нея, че това което се е случило е било предопределено заради тази нощ. Заради Синята луна, която ще ми помогне да намеря верния път, да си поставя правилните цели, да прогоня лошите мисли….

1. Ще обръщам повече внимание на себе си.
2. Ще прочета поне 6 книги от списъка ми в следващите 6 месеца http://www.goodreads.com/review/list/3087919-gabssy?shelf=to-read
3. Ще стана по-отзивчива, по-дружелюбна и комуникативна.
4. Ще опитам да науча още поне един език през 2010г.
5. Ще имам повече оптимистични дни.
6. Ще забравя някои от предразсъдъците, скруполите и комплексите си
7. …..etc.

Има ли смисъл, когато няма значение 3

Ето ме пак тук..все същата..сякаш не са минали години, а само няколко мига..До преди няколко часа бях сигурна, че този път ще пропусна равносметките, връщането назад, спомените, съжаленията, усмивките….всички онези вече толкова банални и изтъркани символи съпътстващи всеки 22 април…НО УВИ…нищо не мога да си спестя…по-лошото е, че ми е трудно да го споделя дори в тези редове..Има толкова много неща, който имам  нужда да изкрещя…но крещя само в мислите си, а тях никой не може да чуе…Дори аз се опитвам да не слушам…но там вътре в мен някой крещи:

МЕЧТИ..СПОМЕН..МИНАЛО..БЯГАНЕ..ЖИВОТ..ПОЖАР..ТЪРСЕНЕ ..СЪДБА..ВЯРА..ТЪМНИНА..СЪРЦА..ЛАБИРИНТ..ПЪТУВАНЕ.. КРЪГОВРАТ..ОТРАЖЕНИЕ..БЕЗСМИСЛИЕ…ЗНАЧЕНИЕ..“НЕБЕ..МОРЕ ..МОРЕ..НЕБЕ..МЕЧТИ..ЛУНИ..ЛУНИ..МЕЧТИ..КОПНЕЖ..И..СТРАХ.. ЗАЩО..БОЛИ..ЗАЩО..БОЛИ..НАЛИ..МЕЧТИ..“

И всичко това само защото не мога да подредя мислите си..защото ще се задавя от думите, които се опитвам да преглътна..Затова ще кажа само едно нещо: ПОМНЯ!!! (помня всичко..може да са минали години, месеци, седмици или дни, но спомените не избледняват…не съм забравила нито една своя грешка..не съм забравила нито един миг на слабост) Тежко е! Не знаех, че спомените тежат толкова..или това са призраци, заключени от вътрешната страна на съзнанието ми, които дори да искам не мога да прогоня..вече няма значение..отдавна знам, че животът в спомените не е истинския…така че какъв е смисълът от това,че И Аз Помня… ?

P.I.F. – Gorim

1 ГОДИНА

12 МЕСЕЦА

52 СЕДМИЦИ

365 ДНИ

8760 ЧАСА

525600 МИНУТИ

31536000 СЕКУНДИ

Остават по-малко от шест часа до настъпването на новата 2009-та година, или поне по нашите географски ширини…имаме по-малко от шест часа да си припомним всички хубави и лоши моменти от старата година и да я изпратим с достойнство до вратата на времето, където скоро ще се появи нашата чисто нова новеничка година, като малко бебе,  гладна за надеждите ни, плачеща от страховете ни, но щастлива,  защото е така дълго чакана….цели 2008 години я чакахме…така както 2007 години чакахме предшественичката и…и когато стрелките на часовника се слеят в една точно в 00:00, тогава двете години ще се разминат, ще се поздравят и ще поемат по пътя си….едната към бъдещето, а другата към миналото….а на нас…стоящите в очакване, притихналите в тишина ни остава да си пожелаем през новата година да изпълним всичките си обещания, които до сега сме пренебрегвали и да станем малко по-добри към другите и към себе си….

По цял свят хората ще вдигат чаши с шампанско и ще благославят раждането на новата година, а тя плахо ще пристъпва…секунда след секунда, минута след минута, час след час….ден след ден…седмица след седмица….месец след месец….и ето, че тъкмо ще се настани удобно в живота ни и пак ще трябва да я сменим, защото колкото и да ни се струва… „дните се нижат бавно, но годините летят“ …. Силно искам да вярвам, че много неща ще се променят за добро през 2009-та…нали за това я чакаме толкова – на всички ни се струва, че всяка нова година е всъщност поредният шанс да започнем живота си начисто… В мига, когато шампанското чака да бъде отворено, както мечтите ни чакат да се осъществят, когато чашите чакат празни, както съзнанието ни чака да бъде напълнено с хубави спомени, когато последните секунди от 2008-ма изтичат, както изтичат последните ни сълзи на тъга и първите сълзи на радост,точно в този миг човек осъзнава най-ярко какво е загубил и спечелил от старата година и какво иска да му се случи през новата. И това трае само миг….а ни се струва цяла вечност….следва камбанен звън, пенливо вино и блясък на кристал…въртележката отново се е завъртяла… но ние помним какво сме си пожелали в онази секунда…и ще го помним през цялата година, защото то е най-съкровеното, най-желаното, най-безценното….

Остават по-малко от шест часа до настъпването на новата 2009-та година, не пропускайте вълшебния миг, защото в 00:00 стават новогодишни чудеса….

„Има ли смисъл, когато няма значение 2″

Не знам, защо започвам да пиша това, може би просто отново имам нужда да излея мислите си някъде…някъде, където ще заживеят нов живот, защото в главата ми вече им е тясно, твърде много са…може би са се трупали цяла година…Защото животът на този блог започна преди година…може би не на тази дата, но по случай нея…22-ри април…моят рожден ден…а трябваше да е най-щастливият ден в годината…и беше..почти…

Сега остава по-малко от час и като на лента преминават 365-те дни, които се търкулнаха така бързо от скъсаната броеница на годината…разпиляха се на пода и сега се опитвам да събера колкото може повече спомени, за да съм сигурна, че не трябва да съжалявам за нищо…но така или иначе няма значение…някои зрънца са безвъзвратно изгубени и броеницата никога повече няма да бъде цяла и красива…никога…има ли смисъл тогава да търся останалите…

Не, ще си ги намеря пък, и ще си ги запазя, дори и по отделно, дори и разбъркани, одраскани, счупени, това са си моите кехлибарени спомени…когато ги погледна срещу слънцето в тях блестят миговете на щастие, миговете на тъга, в 365 различни нюанса, заключени в сърцето ми завинаги…

Сега ще ми подарят нова броеница…с чисто нови 365 зрънца…неопетнени, прозрачни, чисти, лъскави и красиви, очакващи да изгрее новият ден, за да започнат да събират лъчите му в себе си и моите спомени от още една година…в тях понякога ще се отразяват същите лица, а други ще останат само там- в старата кутия на спомените, където само аз ще мога да ги намеря и позная…

Не обичам равносметките…но знам, че вече не ме е страх…от мълчанието, от очакването, от несбъднатите мечти…аз съм невидима, но съм там, като сън, като спомен, като замъглено отражение в огледалото на миналото…

Сега ще заспя, а когато се събудя ще съм забравила тази нощ, ще съм влязла в нов живот, с кехлибарена броеница в ръце, с усмивка и вяра в душата, защото всичко хубаво предстои и от мен зависи дали ще успея да го видя, и да го задържа….току виж, докато се оглеждам за нови прекрасни неща, срещна отново някое старо, отдавна изгубено….

Sabujdash se

Светът в черно и бяло

„Черно и бяло в нас се преплитат във неделим кръговрат..Черни и бели откъсват се дните от календара живот..“

За някои светът е като шахматна дъска- непрекъснато редуване на черни и бели полета, заключили в своята правилна квадратна форма спомените за черни и бели дни… А хората като шахматни фигури попадат неизбежно..и на черни..и на бели места..Но няма равновесие. Светът се люшка между двете крайности на цветовата гама и с всеки ход или се приближаваме до целта си или пък губим безвъзвратно играта със съдбата..Препускаме през времето, мечтаем за шах с пешката и единственото, което познаваме от света са черните и бели полета на дъската, по които неуверено и колебливо стъпваме..Светът в черно и бяло – яркият контраст между съдбите на хората…

За някои светът е като асфалтиран път- непрекъсната промяна на пейзажа наоколо но все същата сивота на асфалта. Път дълъг или кратък, път мокър или сух, прав или със завои, горещ или студен, гладък или пък не….Но винаги сив…и черното и бялото са там, но се сливат. А погледът не може да улови цветовете на природата..Толкова ли бързо се върти света, че всичко се превръща в сивота ? Хората също са сиви, вървят към сив хоризонт…не познават други цветове…пред тях е само сивият асфалтиран път..Светът в черно и бяло – без да можем да ги различим…

За мен светът е като дъгата- шарен, като палитрата на художника- шарен, като листата в ранна есен…като зарче, на което всяка страна е оцветена различно и не се знае кога и къде ще спре и най-вече на коя страна ще е обърнато..и всеки ден е различен. Има жълти дни на завист, сини дни на надежда…има от всичко по-малко, без черно и без бяло…И всеки ден откривам нов цвят, животът се обагря с шарките на чувствата, мислите и преживяванията ни..Светът се превръща в цветна картина на хиляди човешки съдби…някъде в цветния лабиринт виждаме и черно и бяло и сиво….Светът в черно и бяло- за да откроим по-лесно красотата на цветовете..

П.С.в опит да помогна на един значим за мен човек.

Дъждовно…

Закъснях…може би са били само пет минути, но явно достатъчни, за да остана сама с дъжда..Нищо.. не ми е за първи път..и така…вече нямам посока, а земята е мокра, асфалтът – черно огледало.. напукано огледало, засипано с есенни листа..мъртви листа…и вървя…Вървя между капките, забързана за Никъде.. където и да е това..Не мога да отлепя погледа си от земята, страх ме е да погледна лицата на хората…лица непознати, враждебни..лица на роботи със сърца…и вървя…

С всяка крачка чувствам все по- малко студа..мисля все по-трудно за дъжда..чувам все по-слабо гласовете на минувачите..виждам все по-неясно отражението си в локвите..усещам все по-болезнено натрапващия се аромат на зима…Сама с мислите си намирам спокойствие в празнотата на мокрите улици…обичам да вървя по непознати пътища – по тях не тичат спомени…вали…искам да се изгубя в хаоса на капките, за да знам причината, заради която вече не съществувам..и вървя…

Днес не исках да съм отново сама, но закъснях и останах само с дъжда…и вървях..

Не търсех нищо, броях локвите и се питах дали всъщност има някой друг освен мен сега, който се замисля за красотата на тяхната преходност….в джоба си намерих безполезно листче…направих хартиено корабче и го пуснах в една локва..локва-океан…То ще потъне, ще се стопи в бурята, ще бъде повалено от дъжда…моето хартиено корабче…с него пътува една моя мечта….да не бъда сама, когато вали….

Дъждът сънува…а аз…вървя

Накъде…?

„…Когато се затваря една врата, винаги се отваря друга…Аз предпочитам да оставям всички врати открехнати, за да влиза светлина и да не се изгубя в тъмното….“

Изпращам настоящето до вратата на миналото и се приготвям да посрещна бъдещето…а то идва като неканен гост в живота ми и понякога остава по-дълго от очакваното..Понякога миналото се завръща като стар приятел, знаещ ,че винаги може да намери място при мен…защото до сега не съм върнала никой, не съм оставила никой да чака на прага ми…не съм затворила нито една врата….

Вратите не са като страниците…рядко се връщаме към прерочетени,отдавна затворени книги…но влизаме и излизаме от една и съща врата толкова пъти….това което ще намерим от другата страна е променливо…а онова в книгите винаги е едно и също…спомняш си затворените страници всеки път с еднакво чувство…Когато седиш на прага на една врата и се чудиш дали да влезеш или да излезеш, си мислиш за всеки отделен престой от двете страни и си спомняш за всички онези емоции и преживявания ,които си изпитал…а те са винаги различи…и правиш същата грешка..влизаш- грешка…излизаш – грешка…и стоиш на прага…и си спомняш…четеш и препрочиташ книги, затваряш страници, прелистваш, забравяш…и винаги имаш избор…да влезеш или да излезеш…да се огледаш, да избереш друга врата…от която струи по-силна светлина..

И днес…отново питам…Накъде.. ?

Нима не мога да намеря това,което търся сред всичките тези възможности…лабиринт от коридори…без изход…само врати…а зад тях…съдби…