Ядосана съм…да….много съм ядносана….даже вече не искам да плача…искам да крещя да викам..да удрям да чупя….да падна на земята безсилна и да остана неподвижна…Не мога да си поема въздух..кислородът тежи в дробовете ми…кожата ми излъчва желание за допир…сетивата ми са уморени от напрежението да те търсят там където никога не си бил….
Отново онази тъпа болка…отново онези сълзи, които се опитвам да преглътна…Отново онова „сбогом“ което не искам да изрека….Къде беше когато имах нужда…когато ми трябваше толкова малко…къде..КЪДЕ ?…стига…не говори..не мисли…не прави нищо…просто чувствай…това което чувствам аз….опитай от моята болка…вземи малко от моята самота….виж какво е да си от моята страна на света…..може би тогава ще разбереш…може би тогава пак ще ме потърсиш….на мен все още ми трябва малко…все още ми стигат точно 2 думи…
Има две неща от които винаги ме е било страх….да ме накажеш с безразличие или да ме превърнеш в спомен…може да са неизбежни но знам че мълчанието…очакването…несбъднатите мечти са по-болезнени и по-мъчителни…каквото и да става искам да съм част от него….искам да съм там когато се смееш..когато плачеш…когато копнееш и когато сънуваш….искам да съм невидима…но да съм там…
Малко смелост се иска за да кажеш всичко…ти ми даваше тази смелост…а сега я няма…сега аз няма да направя нищо…няма да се боря…защото вече не се чувствам значима…защото вече съм ненужна…защото сега аз имам нужда да се бориш за мен…ако нищо не се случи ще знам….че това е краят….неочакван, безмълвен,удавен в сълзи, парещ от яд, задъхан,подранил….
Сега замълчи…помисли…спомни си…погледни там в кутията на спомените…извади онова което ти напомня за мен и виж какво е написано там….мисля че пишеше Обичам те…да…така е…ами…ето…сега – твой ред е….аз ще чакам…
