Слънцето е разтопено злато…изгаря погледа на всеки изкушил се да го погледне…Топлината се разлива по тялото ми..парещи тръпки.. Седя сама в празната стая..мирише на прясна боя и стерилно бяло..Стискам ръцете си..Ръбесто пластмасово усещане…впива се в кожата ми, реже плътта ми…ЗАРОВЕ..три най-обикновени зара…а хората ги наричат „заровете на съдбата“…по един за миналото, настоящето и бъдещето ми..Животът ми се обезсмисли до игра на зарове..Но залогът е твърде висок…не мога да се откажа сега… Тежки са..като олово..Трябва поне още веднъж да ги хвърля..обожавам да гледам как шеметно се въртят по гладкия под…да се моля на печеливша комбинация..Обичам страха от загубата..напомня ми ,че все още съм жива, че играта продължава…

 

 

Но срещу кого играя..кого се опитвам да победя? Нима ще спечеля нещо наистина..не..това е просто съдбата на всеки един от нас…безсмислени са опити да управляваме заровете..ние сме техни роби…Чувствам как всяка мозъчна клетка се опитва да избяга от затвора на черепната ми кутия…мислите ми играят на гоненица за да объркат Времето и да го забавят..трябва да спечеля още минута за да се концентрирам в следващото хвърляне на Заровете…Всеки следващ ход може да е решаващ, може да предначертае пътя ми наново..

 

Затова сега стискам ръце..затова заровете ще оставят белезите си и по моите длани…и моята кръв ще наруши бялата хармония на моя затвор…Само един въпрос остана неподвижен в мен…чакащ, стаен в един ъгъл на съзнанието ми..Колко време още ще имам силата да играя сама тази игра…? Поемам си въздух…и ето…заровете отново се завъртяха във вихрен танц със себе си..Те ще изберат посоката ми……….към теб ?