Закъснях…може би са били само пет минути, но явно достатъчни, за да остана сама с дъжда..Нищо.. не ми е за първи път..и така…вече нямам посока, а земята е мокра, асфалтът – черно огледало.. напукано огледало, засипано с есенни листа..мъртви листа…и вървя…Вървя между капките, забързана за Никъде.. където и да е това..Не мога да отлепя погледа си от земята, страх ме е да погледна лицата на хората…лица непознати, враждебни..лица на роботи със сърца…и вървя…
С всяка крачка чувствам все по- малко студа..мисля все по-трудно за дъжда..чувам все по-слабо гласовете на минувачите..виждам все по-неясно отражението си в локвите..усещам все по-болезнено натрапващия се аромат на зима…Сама с мислите си намирам спокойствие в празнотата на мокрите улици…обичам да вървя по непознати пътища – по тях не тичат спомени…вали…искам да се изгубя в хаоса на капките, за да знам причината, заради която вече не съществувам..и вървя…
Днес не исках да съм отново сама, но закъснях и останах само с дъжда…и вървях..
Не търсех нищо, броях локвите и се питах дали всъщност има някой друг освен мен сега, който се замисля за красотата на тяхната преходност….в джоба си намерих безполезно листче…направих хартиено корабче и го пуснах в една локва..локва-океан…То ще потъне, ще се стопи в бурята, ще бъде повалено от дъжда…моето хартиено корабче…с него пътува една моя мечта….да не бъда сама, когато вали….
Дъждът сънува…а аз…вървя
