1 ГОДИНА

12 МЕСЕЦА

52 СЕДМИЦИ

365 ДНИ

8760 ЧАСА

525600 МИНУТИ

31536000 СЕКУНДИ

Остават по-малко от шест часа до настъпването на новата 2009-та година, или поне по нашите географски ширини…имаме по-малко от шест часа да си припомним всички хубави и лоши моменти от старата година и да я изпратим с достойнство до вратата на времето, където скоро ще се появи нашата чисто нова новеничка година, като малко бебе,  гладна за надеждите ни, плачеща от страховете ни, но щастлива,  защото е така дълго чакана….цели 2008 години я чакахме…така както 2007 години чакахме предшественичката и…и когато стрелките на часовника се слеят в една точно в 00:00, тогава двете години ще се разминат, ще се поздравят и ще поемат по пътя си….едната към бъдещето, а другата към миналото….а на нас…стоящите в очакване, притихналите в тишина ни остава да си пожелаем през новата година да изпълним всичките си обещания, които до сега сме пренебрегвали и да станем малко по-добри към другите и към себе си….

По цял свят хората ще вдигат чаши с шампанско и ще благославят раждането на новата година, а тя плахо ще пристъпва…секунда след секунда, минута след минута, час след час….ден след ден…седмица след седмица….месец след месец….и ето, че тъкмо ще се настани удобно в живота ни и пак ще трябва да я сменим, защото колкото и да ни се струва… „дните се нижат бавно, но годините летят“ …. Силно искам да вярвам, че много неща ще се променят за добро през 2009-та…нали за това я чакаме толкова – на всички ни се струва, че всяка нова година е всъщност поредният шанс да започнем живота си начисто… В мига, когато шампанското чака да бъде отворено, както мечтите ни чакат да се осъществят, когато чашите чакат празни, както съзнанието ни чака да бъде напълнено с хубави спомени, когато последните секунди от 2008-ма изтичат, както изтичат последните ни сълзи на тъга и първите сълзи на радост,точно в този миг човек осъзнава най-ярко какво е загубил и спечелил от старата година и какво иска да му се случи през новата. И това трае само миг….а ни се струва цяла вечност….следва камбанен звън, пенливо вино и блясък на кристал…въртележката отново се е завъртяла… но ние помним какво сме си пожелали в онази секунда…и ще го помним през цялата година, защото то е най-съкровеното, най-желаното, най-безценното….

Остават по-малко от шест часа до настъпването на новата 2009-та година, не пропускайте вълшебния миг, защото в 00:00 стават новогодишни чудеса….

Светът в черно и бяло

„Черно и бяло в нас се преплитат във неделим кръговрат..Черни и бели откъсват се дните от календара живот..“

За някои светът е като шахматна дъска- непрекъснато редуване на черни и бели полета, заключили в своята правилна квадратна форма спомените за черни и бели дни… А хората като шахматни фигури попадат неизбежно..и на черни..и на бели места..Но няма равновесие. Светът се люшка между двете крайности на цветовата гама и с всеки ход или се приближаваме до целта си или пък губим безвъзвратно играта със съдбата..Препускаме през времето, мечтаем за шах с пешката и единственото, което познаваме от света са черните и бели полета на дъската, по които неуверено и колебливо стъпваме..Светът в черно и бяло – яркият контраст между съдбите на хората…

За някои светът е като асфалтиран път- непрекъсната промяна на пейзажа наоколо но все същата сивота на асфалта. Път дълъг или кратък, път мокър или сух, прав или със завои, горещ или студен, гладък или пък не….Но винаги сив…и черното и бялото са там, но се сливат. А погледът не може да улови цветовете на природата..Толкова ли бързо се върти света, че всичко се превръща в сивота ? Хората също са сиви, вървят към сив хоризонт…не познават други цветове…пред тях е само сивият асфалтиран път..Светът в черно и бяло – без да можем да ги различим…

За мен светът е като дъгата- шарен, като палитрата на художника- шарен, като листата в ранна есен…като зарче, на което всяка страна е оцветена различно и не се знае кога и къде ще спре и най-вече на коя страна ще е обърнато..и всеки ден е различен. Има жълти дни на завист, сини дни на надежда…има от всичко по-малко, без черно и без бяло…И всеки ден откривам нов цвят, животът се обагря с шарките на чувствата, мислите и преживяванията ни..Светът се превръща в цветна картина на хиляди човешки съдби…някъде в цветния лабиринт виждаме и черно и бяло и сиво….Светът в черно и бяло- за да откроим по-лесно красотата на цветовете..

П.С.в опит да помогна на един значим за мен човек.

Накъде…?

„…Когато се затваря една врата, винаги се отваря друга…Аз предпочитам да оставям всички врати открехнати, за да влиза светлина и да не се изгубя в тъмното….“

Изпращам настоящето до вратата на миналото и се приготвям да посрещна бъдещето…а то идва като неканен гост в живота ми и понякога остава по-дълго от очакваното..Понякога миналото се завръща като стар приятел, знаещ ,че винаги може да намери място при мен…защото до сега не съм върнала никой, не съм оставила никой да чака на прага ми…не съм затворила нито една врата….

Вратите не са като страниците…рядко се връщаме към прерочетени,отдавна затворени книги…но влизаме и излизаме от една и съща врата толкова пъти….това което ще намерим от другата страна е променливо…а онова в книгите винаги е едно и също…спомняш си затворените страници всеки път с еднакво чувство…Когато седиш на прага на една врата и се чудиш дали да влезеш или да излезеш, си мислиш за всеки отделен престой от двете страни и си спомняш за всички онези емоции и преживявания ,които си изпитал…а те са винаги различи…и правиш същата грешка..влизаш- грешка…излизаш – грешка…и стоиш на прага…и си спомняш…четеш и препрочиташ книги, затваряш страници, прелистваш, забравяш…и винаги имаш избор…да влезеш или да излезеш…да се огледаш, да избереш друга врата…от която струи по-силна светлина..

И днес…отново питам…Накъде.. ?

Нима не мога да намеря това,което търся сред всичките тези възможности…лабиринт от коридори…без изход…само врати…а зад тях…съдби…

Петък..13ти..

…за трети път…хм дали е за щастие…

Петъците са веселяци…все са на опашката на седмицата, защото обичат да са близо до Събота и Неделя..но те пък двете са твърде мързеливи и поспаливи, за да го забележат. Но Петъците са щастливци…знаят че са чакани, желани, дори жадувани…и това ги прави малко горделиви….но нищо…въпреки всичко те си остават любимците на всички..Хората живеят, за да дойде Петък..а той винаги идва шарен и неописуемо щастлив…идва за да дари малко радост и цвят в сивото ежедневие, останало единствен спомен от близнаците Понеделник , Вторник, Сряда и Четвъртък… Те всички са толкова отегчително еднакви…безцветни..монотонни…с наднормено тегло и се движат бааавно..бааавно…направо едвам се влачат един след друг… Вярно..има хора, които ги обичат..но и те са сиви като тях…приели са същата безличност и са толкова скучни, та дори Петъкът не ги забелязва…

И така…изминали за 305 дни от годината по новото летоброене…43 пъти Петък е идвал, за да донесе на хората позволението за почивка…43 пъти той е преминавал през домовете на хората, оставяйки спомени или пък точно обратното…тогава се случва всичко интересно… 43 Петъка са изживяли своя 24-часов щастлив живот….

НО…не…не всички са били щастливи в този кратък ден…3 пъти Петък е идвал с нежелание при хората, със страх и огорчение от съдбата..Днес е третият…днес Петък не е щастлив… той е самотен…върви през 17тия си час и се извинява на всеки, на когото му се е случило нещо лошо…Петък 13ти живее със мисълта, че е обречен на лош късмет….В семейството на Петъците се смята, че 13-тия винаги е прокълнат…Затова хората не му се радват..плашат се..не могат да му се насладят..правят го наистина нещастен…

А Петък 13ти иска да е също толкова весел като братята си…от сърце желае да зарадва хората..да знае, че е чакан и желан колкото останалите 40 Петъци…Единствената надежда са му тези, които виждат през тъмните си черногледо-песимистични очила цветовете му..защото 13-тите Петъци също са шарени…

Да…единствено хората, които могат да победят суеверията, предразсъдъците и всички онези глупави страхове, от които няма полза могат да се насладят на Петъка истински…Могат да накарат Петък 13ти да се почувства щастлив…Заради тези хора той продължава да върви с гордо вдигната глава въпреки, че е сам..въпреки, че понякога се усеща нежелан там, откъдето минава…

Е…сега след като знаеш какво всъщност се случва днес, ще дойдеш ли с мен да се позабавляваме…да изживеем един шарен Петък 13-ти.. Да го догоним заедно..а…виж…близо е още…имаме време да му се порадваме…имаме време да му покажем, че не вярваме в лошия късмет…Хайде..Петък 13ти идва толкова рядко…нека да го направим щастлив….

Слънцето е разтопено злато…изгаря погледа на всеки изкушил се да го погледне…Топлината се разлива по тялото ми..парещи тръпки.. Седя сама в празната стая..мирише на прясна боя и стерилно бяло..Стискам ръцете си..Ръбесто пластмасово усещане…впива се в кожата ми, реже плътта ми…ЗАРОВЕ..три най-обикновени зара…а хората ги наричат „заровете на съдбата“…по един за миналото, настоящето и бъдещето ми..Животът ми се обезсмисли до игра на зарове..Но залогът е твърде висок…не мога да се откажа сега… Тежки са..като олово..Трябва поне още веднъж да ги хвърля..обожавам да гледам как шеметно се въртят по гладкия под…да се моля на печеливша комбинация..Обичам страха от загубата..напомня ми ,че все още съм жива, че играта продължава…

 

 

Но срещу кого играя..кого се опитвам да победя? Нима ще спечеля нещо наистина..не..това е просто съдбата на всеки един от нас…безсмислени са опити да управляваме заровете..ние сме техни роби…Чувствам как всяка мозъчна клетка се опитва да избяга от затвора на черепната ми кутия…мислите ми играят на гоненица за да объркат Времето и да го забавят..трябва да спечеля още минута за да се концентрирам в следващото хвърляне на Заровете…Всеки следващ ход може да е решаващ, може да предначертае пътя ми наново..

 

Затова сега стискам ръце..затова заровете ще оставят белезите си и по моите длани…и моята кръв ще наруши бялата хармония на моя затвор…Само един въпрос остана неподвижен в мен…чакащ, стаен в един ъгъл на съзнанието ми..Колко време още ще имам силата да играя сама тази игра…? Поемам си въздух…и ето…заровете отново се завъртяха във вихрен танц със себе си..Те ще изберат посоката ми……….към теб ?

 

„Любовта е силна като смъртта…

..големи води не могат да угасят любовтa..нито реките могат я потопи..“

Нима има човек, който никога не е обичал..Нима има човек, който никога не е умрял ?Любовта те застига също толкова неизбежно както смъртта. Връхлита те със същата сила, притежава същата власт..кара сърцето ти да бие бързо и бавно в един и същи момент…

Какво е любовта..къде се крие нейната сила..? Лунна светлина върху повърхността на езерото от мечти..? Когато те обсеби любовта, си обречен да и се отдадеш изцяло..както се отдаваш на смъртта, когато наближи моментът да затвориш очи, заспивайки последния си сън, от който няма да се събудиш..Любовта и смъртта те даряват с криле..политаш с тях и се пренасяш в друг свят..усещаш свободата…

Какво е смъртта..едно изпитание, една мъка, една болка ? Промъква се тайно в тялото ти, не можеш да се бориш..Да си в плен на смъртта е също като да си в плен на любовта…Боли..иска ти се да знаеш, че ще продължиш да живееш..а понякога искаш просто да умреш по-бързо…няма спасение..Когато любовта ти проговори, и вярваш , макар че руши мечтите ти..Смъртта е мълчалива, тя постига всичко с погледа си..Човек обича и умира едновременно..защото обича и умира истински само веднъж..

Любовта е необятна като смъртта. Смъртта е необяснима като любовта. Заедно са началото и краят на всеки живот. Спират дъха ти, карат сърцето ти да замре..Любовта има изпепеляващата сила на смъртта, но дори е по-силна от нея, защото смъртта не ни прави по-добри, по-истински. Смъртта не може да разпали онзи огън в душата, както когато любовта прониква в нея..Този огън те кара да дишаш дълбоко и сърцето ти да бие силно, кара те да чувстваш, че живееш..Смъртта е просто вратата, която се хлопва зад гърба ти и не се отваря никога повече…Но дори тя е безсилна пред истинската, чистата, искрена любов..онази, която всеки един носи в сърцето си и която ни кара да забравим мъката..да превъзмогнем трудностите в нейно име..защото Любовта е по-силна от смъртта и от страха от смъртта…

П.С.г-жа В.Налбантова и Деси Илиева ме вдъхновиха,

а един огнен ангел дари думите със смисъл...

Run, baby, run…

Понякога просто имам усещането, че Земята се върти твърде бързо, толкова шеметно, че дори не мога да усетя как може да е изминало толкова време. Всичко наоколо тича..но накъде ? Огънят към небето, водата към морето…дори сърцето тича нанякъде…

А аз съм едно малко Тичащо листенце, срещащо по пътя си само тичащи същества…Накъде ли тичам аз…Не мога да спра да си помисля..крачетата ми тичат сами..Искам да мога да се спра в клоните на някой Бъзов храст, да се шмугна в гнездото на някое птиче и мъничко да си поспя на топло.. Защо въобще непрекъснато трябва да тичам..да тичам..да тичам..? За да не спре Часовникът ? Ха-ха..нима ще спре ?

Всички тичат и мислят, че тичат, защото Часовникът тича. Глупости! Часовникът е мързелив..Не би си помръднал стрелките, ако не виждаше, че всички тичат и че трябва да се тича. Той би се скрил някъде в някое тъмно ъгълче и щеше да си мушне стрелките в джоба. Затова от всяка къща някой тича, бяга, за да даде на Часовника пример..

Значи и аз трябва да продължа да тичам..нали съм Тичащо листенце…ще тичам, за да казвам на всички, които срещна да се приберат вкъщи и да успокоят Часовника..да му кажат, че все още всички продължават да тичат…аа да , и не се плашате ако понякога посреднощ изведнъж въжето на простора започва да плющи…това не е призрак..това е просто Тичащият чаршаф..и той като всички има тичаща мисъл в ума..и трябва да тича…трябва да гони мечтите си..също като мен – Тичащото листенце ..без да осъзнава колко бързо се върти Земята и колко много време е минало докато е чел това….

Там..

Там, където седем сини сенки сън сънуват в синия здрач…там се роди Синият кон на надеждата..син като теменужка..зюмбюл и незабравка..като мечтите..Той е навсякъде, където някой мечтае…но е сам…защото най-много тъгува и мечтае самотникът…Затова Синият кон е понякога тъжен, но всички му казват, че тъгат също е синя и много му отива…Той живее в синята далечина. Нали всички хора се надяват и гледат с копнеж в далечината..Този, който язди Синия кон, вижда целия свят в синьо…вижда сини чудеса..Но Синият кон не позволява на никого да го доближи – само на поетите…Когато небето е синьо и чисто , той разперва сините си криле и отива да легне на него..Погледни небето..ей сега ще завалят сини надежди…

Ако пък не ти се гледа към небето, погледни към земята..и може да видиш как проблясва кехлибареният зъб на усмихнатата Къртица…помоли я да ти разкрие тайната на кехлибара…Тя ще ти покаже къде не разбират езика на кехлибара и правят от него сапунерки..но ще те заведе и там, където художниците създават човешки качества..и всяко парченце кехлибар само си избира онова, което иска…Можеш да си вземеш кехлибарено качество..аз си избрах Любовта…много особен кехлибар…държа го в ръка и чувствам топлината и знам, че не съм сама, знам, че има някой който ме обича…и ми е по-леко и мога да погледна към звездите, където седем сини светкавици сипят сини срели сред синята планина и мога да си помечтая да имам шепа син овес, който да дам на Синия кон на надеждата……Потърси и ти своето кехлибарено чувство…там…където небето е по-синьо от Синия кон и земята е по ярка от кехлибарения зъб на Къртицата…там….всъщност сам ще разбереш….

 

Има ли смисъл,когато няма значение…..

Ядосана съм…да….много съм ядносана….даже вече не искам да плача…искам да крещя да викам..да удрям да чупя….да падна на земята безсилна и да остана неподвижна…Не мога да си поема въздух..кислородът тежи в дробовете ми…кожата ми излъчва желание за допир…сетивата ми са уморени от напрежението да те търсят там където никога не си бил….

Отново онази тъпа болка…отново онези сълзи, които се опитвам да преглътна…Отново онова „сбогом“ което не искам да изрека….Къде беше когато имах нужда…когато ми трябваше толкова малко…къде..КЪДЕ ?…стига…не говори..не мисли…не прави нищо…просто чувствай…това което чувствам аз….опитай от моята болка…вземи малко от моята самота….виж какво е да си от моята страна на света…..може би тогава ще разбереш…може би тогава пак ще ме потърсиш….на мен все още ми трябва малко…все още ми стигат точно 2 думи…

Има две неща от които винаги ме е било страх….да ме накажеш с безразличие или да ме превърнеш в спомен…може да са неизбежни но  знам че мълчанието…очакването…несбъднатите мечти са по-болезнени и по-мъчителни…каквото и да става искам да съм част от него….искам да съм там когато се смееш..когато плачеш…когато копнееш и когато сънуваш….искам да съм невидима…но да съм там…

Малко смелост се иска за да кажеш всичко…ти ми даваше тази смелост…а сега я няма…сега аз няма да направя нищо…няма да се боря…защото вече не се чувствам значима…защото вече съм ненужна…защото сега аз имам нужда да се бориш за мен…ако  нищо не се случи ще знам….че това е краят….неочакван, безмълвен,удавен в сълзи, парещ от яд, задъхан,подранил….

Сега замълчи…помисли…спомни си…погледни  там в кутията на спомените…извади онова което ти напомня за мен и виж какво е написано там….мисля че пишеше Обичам те…да…така е…ами…ето…сега – твой ред е….аз ще чакам…