On fire

Огнени страсти и пламенни копнежи.. горещи сълзи и пепел от гняв…пламъците на ада ме обграждат с топлина..Hе, не искам друг живот.. нека пари, нека усещам как изгарям в пещта на съдбата…Една искра се превръща в пожар…и той се разразява вътре в мен..и гори..и пръска пламъчета, които не ми позволяват да се превърна във въглен…

… Никой не може да загаси това което бушува, кипи и ме поддържа жива…Понякога се чувстам слаба..като едва-едва догаряща свещица, топяща се под тежестта на огъня, бавно отнемащ живота й, парещ ореол..А друг път усещам вулканична мощ и ми се иска да изригна и да опустоша всичко по пътя си…силна съм, мога да залея всеки с дъжд от огнени думи, горещи като жарава, оставящи неизлечими следи…

Аз съм страст…копнеж…сълза и гняв….жегвам мисълта ти и оставам там като пареща болка.. танцувам с пламъците на желанието, което те изпепелява и подреждам мечтите ти в кибритени кутийки.. Виж как палаво ти намигам с огнения си поглед.. игриви искрички подклаждат жаждата ти, карат те да искаш да се стопиш, да потънеш, да останеш там, в топлината на моя огън…виж как бавно се приближавам, вървя по жарта, не ме е страх от изгарящата болка..сълзите, които съм изплакала са били по-горещи от земята под мен…Пожарът, който кипи в душата ми, не може да се загаси със сълзи…В огнището на спомените не ще остане само пепел..

Последвай ме, ела и бъди димът на моя пожар…обгърни ме с гъстия си непрогледен мрак..задуши ме с аромата на огнената си страст, не позволявай да затихне вулканът на пламенните копнежи..А аз ще бъда твоят вечен огън..светлината и топлината, от които имаш нужда..защото съм такава..мога да изпепелявам с поглед, но мога и да запалвам искрата на живота…мога да съм кротка като спокойния огън в камината, но мога да съм непокорна като горски пожар…

Важното е, че ме има, че очите ми вечно ще отразяват пламъците на непобедимия огън на живота..

Run, baby, run…

Понякога просто имам усещането, че Земята се върти твърде бързо, толкова шеметно, че дори не мога да усетя как може да е изминало толкова време. Всичко наоколо тича..но накъде ? Огънят към небето, водата към морето…дори сърцето тича нанякъде…

А аз съм едно малко Тичащо листенце, срещащо по пътя си само тичащи същества…Накъде ли тичам аз…Не мога да спра да си помисля..крачетата ми тичат сами..Искам да мога да се спра в клоните на някой Бъзов храст, да се шмугна в гнездото на някое птиче и мъничко да си поспя на топло.. Защо въобще непрекъснато трябва да тичам..да тичам..да тичам..? За да не спре Часовникът ? Ха-ха..нима ще спре ?

Всички тичат и мислят, че тичат, защото Часовникът тича. Глупости! Часовникът е мързелив..Не би си помръднал стрелките, ако не виждаше, че всички тичат и че трябва да се тича. Той би се скрил някъде в някое тъмно ъгълче и щеше да си мушне стрелките в джоба. Затова от всяка къща някой тича, бяга, за да даде на Часовника пример..

Значи и аз трябва да продължа да тичам..нали съм Тичащо листенце…ще тичам, за да казвам на всички, които срещна да се приберат вкъщи и да успокоят Часовника..да му кажат, че все още всички продължават да тичат…аа да , и не се плашате ако понякога посреднощ изведнъж въжето на простора започва да плющи…това не е призрак..това е просто Тичащият чаршаф..и той като всички има тичаща мисъл в ума..и трябва да тича…трябва да гони мечтите си..също като мен – Тичащото листенце ..без да осъзнава колко бързо се върти Земята и колко много време е минало докато е чел това….

Там..

Там, където седем сини сенки сън сънуват в синия здрач…там се роди Синият кон на надеждата..син като теменужка..зюмбюл и незабравка..като мечтите..Той е навсякъде, където някой мечтае…но е сам…защото най-много тъгува и мечтае самотникът…Затова Синият кон е понякога тъжен, но всички му казват, че тъгат също е синя и много му отива…Той живее в синята далечина. Нали всички хора се надяват и гледат с копнеж в далечината..Този, който язди Синия кон, вижда целия свят в синьо…вижда сини чудеса..Но Синият кон не позволява на никого да го доближи – само на поетите…Когато небето е синьо и чисто , той разперва сините си криле и отива да легне на него..Погледни небето..ей сега ще завалят сини надежди…

Ако пък не ти се гледа към небето, погледни към земята..и може да видиш как проблясва кехлибареният зъб на усмихнатата Къртица…помоли я да ти разкрие тайната на кехлибара…Тя ще ти покаже къде не разбират езика на кехлибара и правят от него сапунерки..но ще те заведе и там, където художниците създават човешки качества..и всяко парченце кехлибар само си избира онова, което иска…Можеш да си вземеш кехлибарено качество..аз си избрах Любовта…много особен кехлибар…държа го в ръка и чувствам топлината и знам, че не съм сама, знам, че има някой който ме обича…и ми е по-леко и мога да погледна към звездите, където седем сини светкавици сипят сини срели сред синята планина и мога да си помечтая да имам шепа син овес, който да дам на Синия кон на надеждата……Потърси и ти своето кехлибарено чувство…там…където небето е по-синьо от Синия кон и земята е по ярка от кехлибарения зъб на Къртицата…там….всъщност сам ще разбереш….

 

Размисли за странните обрати на съдбата….

Заключвам те в спомена, където са всички, които съм обичала…оставаш в сърцето ми, за да помня винаги…и сега когато пътят ни се разделя знам, че все някога ще се срещнем пак…знам, че е трудно…знам, че боли….но нищо не е съвършено…аз оставам тук…където винаги съм била…също толкова близо..както преди…

Не е важно, че е свършено…важно е, че е било…безброй са миговете, които ще ме карат да се усмихвам в съня си, защото и ти ще си там…Миналото е близо…настоящето не съществува…бъдещето е мираж…отвори очи и си спомни…колко близо мога да съм без да ме усещаш ?….и стъпките отекват….време е да си вървя…не не ме изпращай..мога и сама…знаеш че ще бъда в съня ти..И ще се завърнем тук и двамата различни…

Има ли смисъл,когато няма значение…..

Ядосана съм…да….много съм ядносана….даже вече не искам да плача…искам да крещя да викам..да удрям да чупя….да падна на земята безсилна и да остана неподвижна…Не мога да си поема въздух..кислородът тежи в дробовете ми…кожата ми излъчва желание за допир…сетивата ми са уморени от напрежението да те търсят там където никога не си бил….

Отново онази тъпа болка…отново онези сълзи, които се опитвам да преглътна…Отново онова „сбогом“ което не искам да изрека….Къде беше когато имах нужда…когато ми трябваше толкова малко…къде..КЪДЕ ?…стига…не говори..не мисли…не прави нищо…просто чувствай…това което чувствам аз….опитай от моята болка…вземи малко от моята самота….виж какво е да си от моята страна на света…..може би тогава ще разбереш…може би тогава пак ще ме потърсиш….на мен все още ми трябва малко…все още ми стигат точно 2 думи…

Има две неща от които винаги ме е било страх….да ме накажеш с безразличие или да ме превърнеш в спомен…може да са неизбежни но  знам че мълчанието…очакването…несбъднатите мечти са по-болезнени и по-мъчителни…каквото и да става искам да съм част от него….искам да съм там когато се смееш..когато плачеш…когато копнееш и когато сънуваш….искам да съм невидима…но да съм там…

Малко смелост се иска за да кажеш всичко…ти ми даваше тази смелост…а сега я няма…сега аз няма да направя нищо…няма да се боря…защото вече не се чувствам значима…защото вече съм ненужна…защото сега аз имам нужда да се бориш за мен…ако  нищо не се случи ще знам….че това е краят….неочакван, безмълвен,удавен в сълзи, парещ от яд, задъхан,подранил….

Сега замълчи…помисли…спомни си…погледни  там в кутията на спомените…извади онова което ти напомня за мен и виж какво е написано там….мисля че пишеше Обичам те…да…така е…ами…ето…сега – твой ред е….аз ще чакам…